Весо

Бях чувал за тях, но ги смятах за градска легенда, докато не дойде при мен. Беше дребен – колкото десетгодишно дете на ръст, но с пепелявосива кожа. Не приличаше много на човек, въпреки двата крака и двете ръце – беше по-скоро изправен гущер. Голям чаровник, при това най-обаятелното в него не бяха искрящите му от любопитство, съвсем човешки сини очи.

Седна до мен на бара и свойски бучна розова сламка в уискито ми. Другите посетители като че ли не го забелязваха. Станаха непринудено разсеяни. Момичето, което до преди малко броеше космите на гърдите ми през дрехите, най-после отдели внимание на битовата драма на приятелката си, тъкмо навреме за заключението на монолога. Барманката изпита внезапен порив да зареди още няколко бири в хладилника. Дори „душата” на съседната компания намери подпора, по-достойна за широкия му кожен гръб от присвитото ми рамо.

 -Изглежда имаш минутка. – каза ми, без изобщо да се опитва да наподоби въпрос.

***

- С очите си съм ги виждал, брат, заклевам се! Живеят в канализацията и понякога, когато намерят ключове или изпусната стотинка се подават от някоя канавка, колкото да оставят изгубеното на тротоара. Не понасят заблудени енергийни вълни, пич, това е цялата работа. Веднъж един ми върна капачката от бирата, човече, толкова много ги бърка! Тъкмо се бях загледал в лъва отгоре и я изпуснах. Не успях да видя коя лапа си е вдигнал. Седях на бордюра и се опитвах да възстановя картинката по памет. По някое време посегнах да си глътна от бутилката и гледам – лъвчето си лежи до нея, даже още се търкаля леко, а под краката ми шахта и вътре изчезват едни такива нокътчета...направо превъртях!

Джефри ми беше съученик от гимназията и ке казваше Калин, но това вече никой не го помнеше. Виждах го за втори път откакто завършихме и го слушах с половин ухо, понеже бях зает да се озъртам.

***

Нямал име, но съм можел да му викам Весо. Весо приличал на гущер, защото бил глеана. Глеаните приличат на гущери. Така ми обясни.

Живеят навсякъде, където има хора, скрити по дупки и канавки, тавани и мазета, защото хората не ги обичат. Казват, че глеаната правела черен живота на човека. Разбира се, бях чувал тези истории – обикновени измишльотини, както ми се струваше тогава, но вечерта така и така беше налудничава, затова реших да изслушам разказа на Весо, докато си допия. Той вече беше пресушил чашата ми, така че си поръчах ново.

***

- И сега ще живея с теб.

- Какво, какво?! Чакай малко – бях спрял да го слушам. Докато не ме сепна посленото му изявление, следях по-скоро мелодията на гласа му, отколкото историята. Имаше странния тик да вмъква в речта си мелодични звуци от всички октави, вместо думи. Описваха изненадващо ясно това, за което говореше, каквото и да беше то, и не накъсваха изказа му. – това пък от къде го измисли?

Оглеждах се из бара за най-ефикасния начин да го разкарам без да привличам внимание. Не бях сигурен, че съществува и не исках публично да се разправям с празния стол до мен. Изведнъж забелязах, че много от посетителите седяха в компанията на глеана и повечето от тях имаха отнесеното, вглъбено изражение на някой, който не иска да е тук или където и да е другаде.

 - Точно така, заради това, което направи. – спокойно и убедено продължаваше да настоява Весо, като че ли ми съобщаваше, че пред бара има улична лампа.

 - Не е твоя работа какво съм направил! И изобщо ти не съществуваш и нямаш право да ми се лепваш! – изсъсках към него през зъби, като прадължавах да се оглеждам към изхода. Барманката ме изгледа косо през рамо, докато редеше бутилки по рафтовете, а Весо се изхили надменно и изчезна.

После ми се губят някои неща до следващата вечер.

март 2012